Миси Перигрим не гледа телевизия, макар да се изхранва с нея

Въпрос: Имате ли някакъв опит с полицията преди сериала? Някой член от семейството Ви да е полицай или нещо подобно? 

М.П.: Не. Не знаех нищо за работата на полицията преди да приема ролята. Всъщност, единственото общо, което открих е частта с новобранството - самата аз бях пълен новобранец, така че не се налагаше да знам всичко, за което благодаря на Бога! Наистина, нямах идея, че ще бъде толкова интересно. Не бих искала да играя ролята на някой, който е наясно с всичко и всяка минута знае накъде трябва да тръгне и какво трябва да направи. Много по-интересно е да влезеш в кожата на някой, който се опитва с всички сили да бъде силен, а всъщност е раним и уязвим. 

Въпрос: Харесва ли Ви да се виждате на екрана?

М.П.: Не, защото смятам, че много гримаснича, но пък ужасно много харесвам да гледам работата на колегите си. И се смея и плача от сърце, когато гледам фантастичната работа, която са свършили.

Въпрос: Какво би било най-доброто за кариерата Ви?

М.П.: Щастлива съм тук, където се намирам в момента. Непрекъснато виждам хора, които правят огромни жертви, защото смятат, че това ще ги направи по-големи звезди. Това, което се случва в действителност е, че вниманието, което привличаш всъщност ти отнема цялото лично пространство. Аз предпочитам да работя това, което харесвам и с което се гордея, без да се целя прекалено високо.

Въпрос: Коя е ролята, за която мечтаете? 

М.П.: Нямам представа! Опитвам се да живея тук и сега. Не бих мечтала за роля, в която ги няма всички тези фантастични хора, с които работя и на които имам пълно доверие. Анди не е просто едно ченге. Тя е много повече, бихме могли да я развиваме във всякакви посоки. Когато чета сценария често си мисля, че искам да играя точно такива жени като нея. Искам работата ми да е вдъхновяваща и да има значение, дори да е значима само за мен.

Въпрос: Какво мислят продуцентите за хобито Ви - скокове с парашут?

М.П.: Не е проблем за тях. Това, което ги притеснява е, че рядко оставям каскадьорите да си свършат работата, предпочитам да правя каскадите сама. Безопасността е на първо място, разбира се, но когато снимахме първия епизод от втори сезон разбрах, какво им е на професионалистите, след като паднах доста сериозно, слава Богу без големи последствия. Това, което не харесвам в сцените с дубльори е, че няма как да се вижда лицето на актьора и се снима под ъгли, които не са особено благоприятни. Не можеш да получиш истинската емоция ако не виждаш лицето на човека пред теб, а емоцията е тази, с която хората се свързват. Аз винаги забелязвам, когато в сцената е използван дубльор. Нямам претенциите да съм Джеки Чан, само казвам, че много харесвам каскадите. Оставете ме да пробвам и ако не стане за два дубъла – да идват професионалистите.

Въпрос: Как Ви представиха героинята Ви Анди за първи път?

М.П.: Когато за първи път обсъждахме героинята ми с продуцентите, те имаха ясна идея относно нейната идентичност. Искахме Анди да е силна, но същевременно уязвима. Не искахме да е перфектна, искахме да е с добри намерения, но нещата не винаги да ѝ се получават, да прави грешки и въобще да е далече от това, което най-много ѝ се иска да бъде. В сезон 2 разкриваме повече страни от характера на героите и ще видите колко се е променила Анди, да, все още е новобранец, но все пак е пообръгнала за някои неща, не е съвсем неподготвена, каквато беше в началото. 

Въпрос: Какво е да сте в ролята на полицай?

М.П.: Преди всичко, ти се иска да ги представиш така, че да предизвикаш у зрителите уважението, което заслужават. Същевременно нащите герои са новобранци и не са съвсем наясно какво правят. Искахме да ги представим достоверно, да им придадем човешки облик, да накараме зрителите да изпитват чувства към тях, да уважават работата им и жертвите, които правят, но без да ги поставяме в неловко положение. 

Въпрос: Свикнахте ли с носенето на оръжие?

М.П.: Това, което нося през повечето време е пластмасова играчка. Когато в сцената оръжието влиза в употреба, тогава е истинско. Всъщност пистолетите са доста тежки и никога не се чувствам комфортно, когато трябва да насоча оръжието си към някого, не и когато държа истински пистолет. Чувството, което изпитвам е, че притежавам сила, която не бих искала. Дори да съм съвсем наясно, че прицелвайки се и стреляйки няма начин да нараня или убия някого, самият акт е нещо, което безкрайно не харесвам, бих казала дори, че мразя. Каква ужасна позиция трябва да е тази, в която ти решаваш кой трябва да живее и кой трябва да умре! 

Въпрос: Кажете ни повече за това как се подготвяхте за ролята си? Научихте ли се да закопчавате белезници?

М.П.: Изобщо не ме бива! Въобще не мога да боравя с тях! Ако бях правила това в последните 10 години сигурно щях да съм добра, но на този етап съм пълен провал. Единственото, с което се спарвям е да извадя пистолета си, да го насоча и... това е! Изцяло разчитаме на полицаите, които идват на снимачната площадка, за да ни учат на основните неща. Когато влезете в сграда, например, трябва да сте сигурни, че гледате в правилната посока особено, когато работите с партньор. Това няма как да го знаем ако те не ни го кажат. Хората не се раждат полицаи. Докато растат те са обикновени граждани. Трябва да си пораснал, за да можеш да станеш полицай и тогава, след 18-20 години живот, трябва да обърнеш инстинктите си на 180 градуса, да обучиш мозъка си да действа по напълно противоположния начин от този, с който свикнал. Според мен всеки, който е решил да се посвети на тази професия е водил тази битка, нужни са поне 5 години, за да може да се каже, че си се понаучил на нещо, затова и оставаш новобранез толкова дълго.

Въпрос: Фен ли сте на полицейските сериали? Гледате ли такива?

М.П.: Не гледахме много телевизия докато растяхме, защото родителите ми никога не ни позволиха да имаме кабелна – бяха против това, да прекарваме времето си зяпнали в телевизора. Така и не станах телевизионен зрител, дори новини не гледам, което намирам за забавно, след като самата аз се изхранвам с това.