Георги Лозанов: Трябва ни медиен антидот

 

- Пожелах си да прилича на времето от края на миналия век след падането на Берлинската стена и преди падането на Търговския център в Ню Йорк, когато демократичните общества не се съмняваха, че културният либерализъм е тяхното бъдеще, още вярваха на медиите и не бяха превърнали хейтърството в публичен ресурс. Пожелах си го, но, за съжаление, не очаквам годината да бъде такава.

 

- 2016-а ще се запомни с проблема за фалшивите новини - не с появата му, защото той, естествено, е далеч по-стар, а с осъзнаването му. Хората, и то в демократичните общества, изведнъж си дадоха сметка, че цената на фактите драстично е паднала на медийния пазар и те вече не живеят в истината, а в лъжа. Ние тук познаваме това състояние от соца, когато четяхме само последната страница на “Работническо дело” с прогнозата за времето и програмата на телевизията, защото бяхме наясно, че останалото са идеологически фантасмагории и “стъкмистика”, както тогава наричахме подмяната на фактите. Но вярвахме, че “голямата лъжа” е приключила с падането на комунизма. Докато четвърт век по-късно не дойде предупреждението - откъде ли не, включително и от Оксфордския речник с превръщането на “постистина” в дума на годината, че живеем в силно замърсена публична среда, че преди да погълнем поредната доза информация, задължително трябва да сме взели медиен антидот. Вече не става въпрос за измислици, като тези на традиционната жълта преса, които не заместват истината, а изкушават аудиторията да си отдъхне за кратко от тежестта ѝ. Става въпрос отново за добре организирани манипулации, чиято цел е да накарат този път западният човек да загуби ориентация и без да се усети, сам да посегне на собствените си ценности, да го подтикнат към саморазрушение. Това са терористични атаки в мисленето, в представата за света. Нашият опит от близкото минало с големи публични лъжи ни учи, че на дъното им стои някаква тоталитарна власт, която иска да проникне в главите на хората и да ги лиши от избор. След комунизма тоталитаризмите възникват на националистична и религиозна основа с три задължителни характеристики, по които можеш да ги познаеш - борба за физическо и символно завоюване на територии, конструиране на враг и всяване на страх. Така че техните лъжи, ще ме извини Юнкер, много трудно могат да бъдат спрени с технически средства. Могат само с политически и тъкмо това е работата на ЕК. Нищо чудно проблемът с постистината да се окаже централният политически проблем на XXI век, макар че още в първата половина на XX Гьобелс добре е разбирал, че една лъжа, повторена сто пъти, става истина. Просто с развитието на комуникативните технологии тиражирането на лъжи става несравнимо по-лесно.

 

- Само с истински новини. И то именно по темата “фалшиви новини” - откъде идват, кой ги пуска и с какъв интерес, защото те не са природно явление. Подобни разследвания пък биха имали смисъл само ако предизвикат политически реакции, достатъчно категорични, за да постигнат ефект. Като изключим обаче изгонването на руските дипломати от САЩ, постистината засега не е задвижила адекватен политически процес, чува се само експертно говорене. Да дам един роден пример. Когато българският президент си позволи да каже нещо по въпроса, като упрекна Русия, че с медийна инвазия се опитва да руши ЕС отвътре, му бе напомнено, че последвалата история с намирането на български боеприпаси в Алепо вероятно е ответната реакция на Кремъл, която той е предизвикал. С други думи, по-добре да си беше мълчал. Това е типичен пример за постистина - прекъсваш един дебат с друг, без те да имат общо помежду си, така че да не можеш да стигнеш нито до истината каква е ролята на Русия в хибридната война, нито до истината има ли роля България в сирийската война.

 

- Изключително опасно е, почти колкото Октомврийската революция. Всичко тръгна от развитието на комуникативните технологии, което даде възможност на потребителите на информация да започнат да се самоинформират, като пренебрегнат професионалните услуги на журналистиката. В началото това ни харесваше, ликувахме пред свободата в интернет, пред публично-частното общуване в социалните мрежи, а и беше попътно на общото разочарование от елитите. Постепенно обаче се усетиха лепкавите следи на примитивизма, заприличахме на тези, които казват: Аз на лекари не вярвам, най-добре се лекувам сам, и по съвет на други като тях бодро пият урина. В задачата се пита колко информационна урина ще изпиеш днес, ако изчетеш всичко под рубрики като “Шок”, “Скандал”, “Бомба” и пр. Вижте, професионалната журналистика “по условие” е обратното на постистината. Ако тя действително е такава, спазва определени правила, а единствено те могат да са гаранция за онова високо качество на информацията, което наричаме истина. Оттам нататък рискът да попаднеш на ментета е неизбежен. Включително и произведени от хора, които се крият зад етикета “журналисти”. Но те не са част от професията, част са от злоупотребите с нея, каквито има и в медицината, и в правото, и къде ли не. Това затруднява ползването на услугите ѝ, но съвсем не е основание да ги очакваш от съседа по форум, защото тогава доброволно попадаш в произвола на личните мнения и водовъртежа на колективните емоции, каквато е дефиницията за постистина. Те са опасни сами по себе си с това, че те карат да избереш нещо, което не е твоят избор, както стана с Брекзит. Но още по-опасни са с присъщото им отрицание на професионалните авторитети. Когато те отпаднат, загубят легитимност (боя се, че у нас сякаш вече се случи), остава, както беше през комунизма, един- единствен авторитет - народът. В случая самоинформиращият се народ. А той от комуникативна гледна точка е масова аудитория, за чиято компетентност е изчислено, че е равна на компетентността на най-некомпетентния ѝ член. Така некомпетентността, простотията става повод вместо за срам - за перчене, както след Девети септември, когато партизаните с шмайзер в ръка са слезли от гората и са унищожили по един или друг начин имената на нацията, за да заемат местата им. Винаги, щом чуя “В името на народа”, потръпвам, защото той наистина е само име, зад което стои всеки, което значи никой. Но пък е безотказен инструмент за принуда - кой смее да е срещу народа. Слави и неговите сценаристи отдавна са го разбрали.

 

- Мисля си, че няма такава, нали все пак това работя. Не се обезпокоих дори от онзиденшната “новина”, че 95% от смъртните случаи са причинени от паразити, въпреки че я прочетох на сайт на БНТ. Фалшив, разбира се. Пък и играта не е толкова в буквалната фалшификация на фактите, колкото във фалшификацията на интерпретациите им. В това отношение типичен пример е реанимираната в българската политика напоследък битка между русофили и русофоби. Няма такава битка, просто защото няма русофоби. Аз поне не съм срещал някой, който да отрича Толстой, Достоевски, Чехов, Булгаков, Рахманинов или Тарковски, нито черния хайвер и водката. Срещал съм обаче много хора, които са против антиевропейската политика на Путин. Но това не е русофобство, а русофилство. Защото, ако обичаш руската култура, няма как да приемеш политика, която я противопоставя на европейската, запраща я в Азия, обрича я на някакъв мистически изолационизъм. Постистина е, ако си решил да защитаваш Путин, вместо да спориш с критиците му с рационални аргументи, да ги обвиняваш, че не разбират руската душа. Постистина, задвижила мощни колективни емоции, е и това, че толкова много хора в Русия подкрепят Путин. Именно оттам, изглежда, идва и странната му близост, симетричност, да кажем, с Тръмп, който според коментаторите стигна до президентския пост също на вълната на постистината. Въобще големите общности са далеч по-заплашени от нея, защото в малките като нашата е валиден синдромът на селската кръчма - всеки може да седне в нея и много бързо да научи как точно стоят нещата. Всичко се случва пред очите ти. В тях разпространението на постистината е въпрос не толкова на наивност, колкото на цинизъм, отговаря на собствените ти смeтки.

 

- Уплаши се за себе си, че вече не държи положението в ръцете си. Точно това се случи, поне във Великобритания и САЩ след Брексит и Тръмп. Социологията показа например, че ако днес се провеждаше референдумът във Великобритания, тя щеше да продължи да е член на ЕС. Има отрезвяване, което мисля, че през 2017-а ще започне да връща санитарната функция на журналистиката в информационната среда. Хората, преди да гласуват, въобще преди да взимат решения, ще търсят нейните острови в морето на постистината. Струва ми се дори, че хартиената преса, която е създала качествената журналистика, ще оцелее. Донякъде парадоксално, най-голямата заплаха за нея - самоинформирането в интернет, ще я крепи. Обичам да казвам, че в съвременния град има три професии, пряко свързани със защитата на човека - лекарите, които се грижат за здравето му, адвокатите, които се грижат за правата му, и журналистите, които се грижат за информираността му. Първите две се практикуват след клетва, която трябва да ти напомни, че поемаш отговорност далеч по-голяма от препитанието. Мисля, че трябва да има и журналистическа клетва, защото, ако си дезинформиран, лесно могат да пострадат и здравето ти, и правата ти. Не искам да бъда патетичен, но ако в хибридната война от едната страна на фронта стоят противници като “Ислямска държава”, от другата страна са журналистите.